В България, универсалната битка на тъй наречения преход е силно поляризирана – само с ляво или дясно. При нас няма друго. Няма либерали, консерватори, християн-демократи и всякакви други разновидности на политически групи. Е, може да се каже, че вече имаме патриоти и зелени, но те пак влизат в общата концепция за ляво-дясно-център. И докато някои нови-стари „играчи“ на политическата сцена се опитват да излязат от ляво-десния модел, заявявайки, че дясно и ляво няма – ние ще се опитаме да разгледаме необходимостта от наличността му и може би защо са нужни двата полюса и полюси ли са наистина? Доколко трябва да има битка и не е ли възможно да се вземат позитивите и да се ограничат негативите и да се постигне в крайна сметка най-добрата политическа система за нашите условия?

Ако лявото означава на най-обикновен език, че се търси повече грижа за „народа“ и социалната система, а дясното означава, че иска да помогне и изгради добри условия за бизнес инвестиции и развитие, без участието на държавата – не е ли това едно и също? Бизнес инвестициите и развитие са хубаво нещо – всеки, с желание да развива дейността си ще може да се разраства. С това ще са добре и хората, които предпочитат да развиват дейността на някого другиго, защото уменията им са полезни, а в случая и добре заплатени. Не държат на повече – удовлетворени са от добрите условия на работа, доброто отношение, доволно осигуреното им време. И така – инвестициите и бизнеса са добро нещо и макар дясна политика – те са в интерес на общността. Лявото пък харчи парите на общността за „безплатните“ услуги, които общността потребява. И там искаме да има по-добри услуги – полиция, пожарна, лекари, учители, пътища… и още и още. Значи и лявото е добро! И когато е още по-добро, сме още по-доволни. Тогава къде е драмата? Не трябва ли да имаме и двете политики заедно в баланс помежду си? Не трябва ли да даваме благоприятна среда за бизнеса, за да се плащат повече данъци, които да покриват множеството обществени услуги, от които имаме необходимост за по-качествен живот?

Голямата драма е в изкривяването и на двете. Дясното, когато е готово да дава на „бизнеса“ условия, които изТискват общността само и само да бъде наличен (без да се отчитат негативите, които са в дългосрочен – разбирай „невидим“ – план) и лявото, когато популистки се дават обещания и се играе с мнимата загриженост за публичните услуги, а всъщност се управляват обществените финанси само за ПР, без никаква реална грижа. И в крайна сметка драмата не е на лявото или дясното, а на политическите представители, които се обличат в една „дреха“ само на външен вид! Няколко пъти са се чували от обикновени хора, защитници на дадено управление, думите: „Да, знаем, всички крадат – но тези поне правят и нещо за хората.“ И толкова много сме свикнали да ни крадат, че вече не ни пука и се спасяваме поединично. Толкова много хора казват: „Аз няма да ИМ гласувам и отказвам да участвам в този фарс.“ – а след това… се спасяват поединично. В България няма ляво и дясно, защото общите политики са изкривени през призмата на олигархичното облагодетелстване. Защото имаме зависимости и защото хората са обезверени и смятат своя глас за нищожен.

Има ли тогава решение?

Обичайното решение е „да излезем на протест“. Когато се съберат малко повече хора – медиите отразяват, а „властта“ решава дали иска да се съобрази с няколко по-високо „крякащи“ не-гласоподаватели и как точно да ги „излъже“, че да спрат да крякат и да продължим да си правим каквото искаме. В повечето случаи намират варианти за подлъгване до следващия път, но доста често просто игнорират.

Друго решение сочено от политолозите е… лобирането. Как се лобира при хора, които не се интересуват от твоите проблеми? Ами „бизнеса“ лобира чрез предоставянето на някакви изгоди и привилегии, чрез заплахи и чрез директни или индиректни финансови инжекции. Как да го прави обикновения човек, като на него „не му е работа“ да си отделя от свободното време, за да търси решения, като плаща чрез данъците си на онези, на които просто би трябвало да каже за проблема си и те да го решат (ако не са му точно те проблема). Обикновения човек, освен че работи много и е преуморен – за хляба – в същото време няма пари да си позволи да „предлага“ каквито и да било изгоди и няма съвест да го прави, защото не го счита за морално. В същото време няма и какво да предложи. Тогава на какво се разчита – на информация и на молби, понякога и на заплахи… Доколко подобно лобиране може да е ефективно? И на везната на другото лобиране изобщо има ли значение?

Не звучи обнадеждаващо… сякаш наистина няма какво да направят обикновените хора, в обикновената си държава, за обикновените си ежедневни проблеми. Сякаш наистина не ги интересува. Все пак тук имаме достатъчно добро развито лобиране от неправителствени организации. Те имат малко повече представителност от обикновен човек, а в същото време намират достатъчно финансови средства и/или доброволци, за да осигурят някаква възможна активност. Често обаче започваме да изискваме от тях да свършат „нашата“ работа, като забравяме, че там се включват точно хора „като нас“.

Има и други механизми – подписки, писма, съдебни дела, разговори и активност. Но има и един генерален „мисията невъзможна“ проблем: проблемите са прекалено много, хората са прекалено малко. Често се случва на един или друг протест този, който говори пред множеството да изрече думите: „С повечето от вас се познаваме, поне по физиономии“. Т.е. активните хора наистина са едни и същи. Много хора не искат да ходят по протести, не защото не подкрепят, а защото всеки си има някакви лични ангажименти – всеки си има живот – не би трябвало да се занимаваме и с политиците, не е наша работа да го правим. Ние гласуваме на изборите и ги оставяме да си правят каквото намерят за добре от наше име. Всъщност не гласуваме, защото не считаме, че правят добри неща от наше име. Но те все пак ги правят. И пак е от наше име. Наистина не бива да ни занимават с всекидневни изцепки, за които да ходим да мръзнем унизително по улиците, с надеждата някой да ни чуе. Стига толкова! Писна ни! И все пак чия отговорност е да има контрол над политическите решения? Не е ли наша отговорност? Ние ги „избираме“ – със или без гласа си. Ние ги поставяме там, да подреждат съдбата ни. Ако не сме избрали отговорно, ако просто сме сгрешили, ако сме били подведени – не е ли редно пак ние да отделим мъничко от времето си, енергията, финансите си ако трябва, за да променим нещата? Нека направим нещо нестандартно. Ако обичайно не гласуваме, да вземем да се наговорим, да разгледаме подробно преди избори всички малки партии и партийки и да гласуваме за някоя от “нефаворитите”. Какъв е процента на НЕгласувалите? Избирателната активност е обичайно около 50%. От тях първите две партии вземат общо около 60% (по около 30% за всяка). Какво ще стане ако негласуващите 50% се включат – техните 30% ще станат 15%. При това положение има ли голям шанс да влязат и множество по-малки партии в Парламента? И ако това стане има ли шанс да влияят по различен начин на управленските решения – вече с реален глас и опозиционно/контролиращо присъствие? Докато започнем да отделяме действията им и разпознаем реалната алтернатива на статуквото, което не харесваме? Ти, който четеш, би ли го направил? Би ли направил НЕЩО изобщо?

А освен това има и други възможни подходи. В активистките среди се откроява един модел. Нужна е фокус група от 5-6 човека, които да изнесат цялата тежест и да не се отказват от дадения казус и подкрепата на голямо количество хора, които не са активни, но дават малко или повече по различни други начини. Т.е. за всеки един проблем ни трябват активните хора, които са пряко засегнати или го считат за свой и всички ние да ги подкрепим. Дали ще споделим само информация в социалните мрежи и със свои познати и приятели в реалния живот. Дали ще отделим някакви възможни за нас средства. Дали ще дадем подписа си в подписка или един час на седмица да стои на пункт за подписване и обясняване на проблема пред непознати хора (т.е. преди това сме отделили един час да се запознаем с изнесените от фокус групата подробности). Дали ще дадем два часа от уменията си, за да подкрепим кампания – примерно с хамалски услуги и сглабяне на шатра за информация, пренасяне или складиране на някакви материали, деловодни и финансови умения, координаторски възможности, дизайн оформление, ПР и маркетинг умения,… и изобщо всичко, което можем да правим и бихме направили точно сега за дадена кауза. Най-многото, което наистина можем да направим, е да бъдем самите ние фокус група… изнасяйки информация за останалите, които да ни подкрепят. А това е наистина доста енергоемко като цяло.

И важният въпрос в крайна сметка е: ИСКАШ ЛИ да НАПРАВИШ нещо?

Kaкво? Да спрем враждуването, да се включим с доброволчество в политики, които припознаваме и да гласуваме, разбира се – за влизането на хора, които подкрепяме.

Не е задължително, но защо не – имаме и предложение за теб. ВКЛЮЧИ се в Мрежата на “Свободна България”. Ние ще ти казваме за всички налични активни политически каузи, за които знаем. Ще ти предоставяме връзка с фокус-групата и начини за подпомагане на дадени казуси. Ще има възможност да запишеш или отпишеш за подробна информация за даден казус, без да се отписваш като цяло. Ще можеш да ни пращаш информация за други казуси, които сме пропуснали до момента. Ще даваш предложения за решения, които заедно да осъществяваме. Ще се опитаме да изградим заедно с теб общност, гражданско общество, за да осъществяваме реален контрол върху управлението на страната ни, така че да не се налага да организираме и участваме в протести, защото народните ни избраници са започнали да работят, точно както се очаква – за нас, за „общественото благо“, за подобряване на условията на живот и интелектуалното и духовно развитие. Ще изградим предпоставките и „контролна система“ за най-важното – морал в политиката.

Аз съм се посветил жертва за свободата, а не да бъда кой знае какъв.
~ Васил Левски ~